Белославският регион е бил населен още от древността. Белослав е централното селище на общината, която е изцяло разположена от двете страни на Варненското и Белославското езеро. Според някои исторически данни селището е съществувало още през Втората българска държава под името Крушево. През ХVІ век е преименувано от османската власт на Гебедже Богазъ, а към ХVІІІ век от името е останало само Гебедже. Селото е преименувано на Белево с вишочайши доклад 3662 от 07.04.1882 г. и на Белослав с министерска заповед 1314/27.06.1940 г. Белослав е обявен за град през 1981 година с Указ 2190 от 20.10.1981 г.   Празникът на града се чества на 26 октомври / Димитровден/. 
      Няма точни данни кога за първи път се е появил човекът в околностите на Белослав, но се смята, че още към края на средния палеолит той вече е обитавал местността „Побити камъни” , където са открити най-старите археологически находки. От тогава до днес в околностите на езерата почти без прекъсване е кипял човешки живот. През енеолитната и бронзовата епоха е процъфтявала изчезнала цивилизация, свързана с десетки езерни наколни селища, пръснати край двата бряга. Първото наколно селище е открито през 1923 г. край село Страшимирово и е познато в науката с името „Страшимирово –І”. Днес вече са установени местата на 10 наколни селища и се счита, че районът е бил гъсто населен за времето си.
     Околността на Белослав била населена сравнително плътно от тракийско население, за чието присъствие говорят намерените археологически материали и останки от няколко тракийски селища.
Римското владичество изиграло голяма роля за обществено-икономическото развитие на населението в днешните земи на Белослав. За времето от 71 до 107 г. от н.е. Белославските земи били включени в градската територия на Одесос, след 107 г. те преминали към територията на Марцианопол, което продължило до неговото загиване през VІІ век.
     Белославските земи са били заселени от славяни-севери много преди идването на прабългарите. Северите, които обитавали сегашните Белославски земи, посрещнали прабългарите, влезли в контакт с тях и станали едни от първите основатели на новата държава. Присъствието на прабългарите се доказва от три некропола и четири селища, открити досега от археолозите. Смята се, че прабългарските селища в този район са били много повече, но  тяхното местонахождение все още не е известно.
По време на византийското владичество по тукашните земи се е разгърнало значително строителство на крепости с цел да се защитят балканските провинции от нашествията на печенеги, кумани и узи. При тези условия градът-крепост Петрич с неговите подвластни села дочакали въстанието на Асеновци през 1185 г. и вероятно към 1187 г. влезли в пределите на Втората българска дължава, когато Петрич станал административен център и седалище на местен феодал. Към неговата територия спадали и белославските земи. Южно от сегашния Белослав е имало няколка малки селца-махалички от по 10-15 къщи, които  просъществували и в началния период на османското робство, обозначени със сборното име „Махала Крушево”.
През втората половина на ХІV век феодалния сепаратизъм довел до разпокъсване на българската държава. Петрич и днешните белославски земи останали в пределите на Търновското царство и граничели с Добруджанското деспотство. След завладяването на българските земи, османотурската администрация пристъпила и към преименоване на много български села с турски имена. На Крушево било дадено османо-турското име Гебеджи Богазъ, по-късно е отпаднало частичката „богазъ” и е останало само Гебедже, с което е познато по-нататък в историята.
      През 40-те години на ХІХ век се забелязва икономическо съживяване на  района. На 6 октомври 1862 г. е открито първото светско училище тук. Първоначално то се е помещавало в частна къща. През 1865 г. е построена и първата българска църква. От 1866 г. в църковния двор, дарен от двама местни жители, започва строеж на училищна сграда. Школото е разполагало с две класни стаи и една за учителя. Било изградено от камък и здрав дъбов материал, а на стряхата били поставени двете църковни камбани. Старата църква и Поповото училище били разрушени в средата на 30-те години на ХХ век. Стената на училището е запазена като част от зида около църковния двор на действащия днес храм “Св. Димитър Солунски”.

     По време на руско-турската освободителна война в Гебедже съществувал нелегален комитет, който събирал и доставял необходимите сведения за русите. В село Гебедже турската власт окончателно престанала да съществува с настъплението на 71-и пехотен Белевски полк, който влязъл с два батальона на 13.08.1878 г. в селото. На 17 август към тях се присъединил и трети батальон. По тази начин за Гебедже дошло освобождението.   

      На 18.08.1878 г. Белевският полк заминал за Варна. Преди заминаването си русите поставили на височината „Чуката”, намираща се североизточно от селото голям дървен кръст, за да служи  като спомен за пребиваването на 71-и Белевски полк в Гебедже, а на същото място днес над града се извисява паметника „Кръста”. Така след 1878 година селото е кръстено на името на освободителите от разквартирувания тук руски Белевски полк.


         Населението на Белослав не е еднородно. Коренното местно население е изселено още в началото на 19 век. Съществуват обаче теории на местни краеведи, които твърдят, че не всички хора са били изселени тогава. Тезата е, че няколко рода са останали скрити в горите около града. През 30 те години на 19 век от Бесарабия пристигат братята Сава и Янаки Костадинови, чието семейството се е изселило в Бесарабия в края на 18 век. След тях в старо Гебедже пристигат и други семейства от Бесарабия. През втората половина на 19 век тук се заселват хора, чиито корени се разпростират навсякъде из земите,  където има българи. Преселници пристигат на няколко вълни и от Тракия през 1903- 1913г. Вече през 20 век, когато стъкларската индустрия се развива,  от околните села започва масово заселване в Белослав.